Кои бяха най-важните неща, които се случиха през отминалия
месец в архитектурното лице на Пловдив, и какъв ефект ще имат те върху бъдещето
на града? „За Пловдив“ ви представя втората част на един кратък и пристрастен
поглед върху подбрани събития, свързани със строителство, проектиране или
разрушаване на различни обекти из града.
Дълго чакахме новия „Градски дом на културата“. Получи ли
обаче пловдивската култура наистина достатъчно приличен дом или просто се
затвори страницата на един дълъг, прескъп и спорен ремонт? През втората
половина на месеца чухме поредните детайли от новата голяма спортна зала,
започната с частната инициатива и идея на един колоездачен клуб, и почти
завършена предизборно с държавни и общински пари, продължението на личната
кауза на младите пловдивски архитекти да съживят кино „Космос“ и представяне на
проекта на една привидно нестандартна детска градина. И така – кое беше
най-важното през втората половина от април?
Край на ремонта на бившия профсъюзен и синдикален дом
Не желая да звуча крайно негативно, тъй като искам да гледам
с оптимизъм и вяра в бъдещето. Когато става въпрос за Синдикалния дом (този дом
не е нито „градски“, защото в залата му се побират около 500 души, нито е на
културата, тъй като пловдивската култура не заслужава такава подигравка) обаче
е трудно да бъда позитивен. Ужасно лошо договорено от едно управление, също
толкова лошо контролирано от друго управление и открито от трето, унищожило
единственото добро оставено от предните две – зеленината отпред. Ето, никой не
може да ме обвини в политически пристрастия.
Договорът, който е
сключен по времето на Иван Чомаков, забута Пловдив с 20 млн. лева за
провинциална заличка с 500 места. В следващото управление на Славчо Атанасов
станахме свидетели на куп отлагания, без Общината да получи нито стотинка като
обезщетения. За финал в кварталчето със скромна и сдържана архитектура решихме
да унищожим куп здрави дървета, за да изкараме максимално на показ грозната
фасада, наподобяваща мавзолей с опита си за грандиозност и показност, в чиито
прозорци тематично се отразява паметникът на Альоша. Широкото площадче отпред
пък е някаква форма на ландшафтен сюрреализъм без никаква полза, поне пейки да
бяха сложили – макар че без сянка какъв е смисълът?
Прекрачвайки
помпозния червен килим продължаваме в също толкова весела бяла обстановка с
много стаи, зали, кабинети с неясно все още предназначение. Предната управа се
бави 4 години и позволи около 2 години забавяне на крайния срок, като всички
културни формации вече си намериха, ремонтираха и се установиха в нови, удобни
„домове“.
Новите сега няма идея
кого ще настанят вътре и грандиозният Дом на културата може да остане
полупразен. В залата нещата също са тъжни – от обидно малкото места, подредени
едно зад друго, а не шахматно, първите 4-5 реда имат щастието да виждат само
врата на диригента и върховете на лъковете на цигулките, тъй главите им
практически са по-ниско от дъното на сцената. На концерта-откриване не стана
много ясно как всъщност на сцената ще се събере симфоничен оркестър и оперен
спектакъл. Най-тъжно е всъщност именно за музикантите, които вероятно са
очаквали с огромен трепет новия си дом, вместо конферентната зала в Партийния
дом, а накрая получиха това.
Е, нали поне е
новичко...
Инициативата на архитектите да изчистят и възобновят живота
в кино „Космос“
Да разведрим малко обстановката със страхотната инициатива
на пловдивски архитекти да върнат живота в кино „Космос“. След успешното спиране
на проекта за изграждане на многоетажен паркинг в сърцето на града (все се чудя
толкова ли е трудно да пратиш две-три писма до някакви по-развити европейски
градове, преди да одобряваш такива безумия от урбанистична гледна точка –
вместо да се възползваме от това да се поучим от грешките на по-развитите от
нас градове, ние ги повтаряме постоянно...) , последва неуспешен архитектурен
конкурс за реновиране на сградата, за да дойде денят на новата пролетна
инициатива за киното.
Този път всичко
изглежда съвсем реално и възможно. След като в Общината всички подминават
сградата, сякаш зад вълшебните павилиони няма нищо, група ентусиазирани хора –
не само архитекти всъщност – решиха да вземат нещата в свои ръце - изчистиха
тонове боклук и изглежда, няма да спрат до тук. Надеждата е крайният резултат
да бъде връщането на оригиналния архитектурен вид, планиран от арх. Шинков. С
общи усилия всичко това изглежда не толкова трудно – хубавото е, че вече има
идея и за събития, които да върнат не само вида, а и живота в киното.
Иронично, тази
чудесна инициатива, може би най-доброто нещо, което се е случвало на Пловдив от
месеци, се случва буквално от другата страна на „Гладстон“, срещу Синдикалния
дом. Може би в по-тихите летни нощи ще се чува и чилърът на климатика. Огромни
адмирации за инициаторите на всичко това и стискаме палци крайният резултат да
бъде един истински дом на култура в града, а не просто обект за реклама на бял
гранитогрес.
И малко лирическо
отклонение: извън релси ме изкара заглавието на един популярен вестник, търсещ
напоследък постоянна сензация с удивителни знаци навсякъде. Няма да навлизам в
разсъждения относно прогнилата медийна среда, но само ще маркирам един
обществен феномен, за който е говорено милион пъти. Визирам заглавието „Ленински
съботници съживяват кино „Космос“. Убеден съм, че е невъзможно някой да бъде
толкова тъп и наистина да прави директно сравнение между доброволната акция на
архитектите със задължителното чистене на градинките между панелките по време
на комунизма.
Подозирам, че става
въпрос за шеговито намигване за връзка на соцоборките за спасяване на
„соцархитектура“. Само че соцархитектура няма. Кино „Космос“ е приятен и открит
за обществото модернизъм с широки пространства, видими материали и много
светлина. Мили колеги, за да разберете красотата на една сграда и да не правите
глупостта да я свързвате с Ленин, първо трябва да я осмислите пространствено, а
с двуизмерни мозъци това не става. Съжалявам, че говоря неопределено и във 2 л.
мн. число, но ме подразни единствено неподписаното от никого заглавие във
вестника.
21 сгради в Стария град са пред срутване
Тема, стара като
реституцията. За съжаление, управниците ни 24 години вече не могат да намерят
решение за спасяване на паметниците на културата. За този период най-доброто,
което политиците успяха да направят, е да уволнят първия човек, който реши да
каже, че модерен паметник, случайно построен по времето на комунизма, е хубав.
Културните паметници в Пловдив трябва да се пазят на всяка цена, защото това е,
което ни отличава от останалите. Начините са много и съм убеден, че можем да
почерпим опит от някой не толкова древен като Пловдив град, но все пак ситуиран
по на запад.
Дали ще стане с
принудителен ремонт, финансова помощ от Общината или нисколихвени заеми, е
въпрос на политика. Всичко обаче трябва да се прави днес и сега, защото
поддръжката е много по-лесна от цялостното изграждане – за качеството и
спазването на стил при новото строителство на стари къщи да не отваряме дума,
че от силното слънце ни става достатъчно лошо.
Наивно е обаче да си
мислим, че архитектурно заснетите къщи някога ще бъдат вдигнати отново. Няма
откъде да дойдат тези пари.
Отново започва преасфалтиране на големи булеварди, правят
част от тротоарите асфалтови
Пловдивското
асфалтово лято 2013 стартира. Десетки булеварди и улици в отвратително
състояние с куп дупки и ужасни шахти ще бъдат преасфалтирани и ще придобият
нормален, „европейски“ вид. Покрай тях ще бъдат преасфалтирани още няколко
напълно здрави булеварда, ще махнем и малко павета за цвят, които ще изчезнат
на неизвестна цена в неизвестна посока, но да не бъдем чак толкова критични.
Надявам се този път
някой да се сети, че освен автомобили, из града съществуват и пешеходци и не
бива инфраструктурата за тях да бъде унищожавана. Въпреки че не плащаме същите
данъци, ние, които предпочитаме да вървим пеша, също имаме своите права. Дано
не се повтарят случаите като разрушените плочки на ивицата на пешеходната
пътека до кино „Фламинго“, където цяла зима прескачаме огромна кална локва през
една хвърлена от добър гражданин плочка, сякаш не сме в центъра на Пловдив през
2013-а година, а в междублоково пространство в „Тракия“ през 90-те. За връщане
на премахнатите скосявания на тротоарите, които правят истинска гимнастика
преминаването с детска количка или велосипед оттам, не искам дори да си мечтая,
макар че съм ги сънувал два-три пъти. Не се знае и кога бетонът в ивицата по
средата на „Цар Борис III Обединител“ ще се сдобие с някаква зеленина.
Засаждане на дървета по ивицата на бул. „Руски“, северно от „Шести септември“ ,
е мираж – в най-запрашения град в България дървета се садят само ако преди това
са били отсечени други. Има само едно изключение, но специално в този участък
няма място за саксия, бели камъни и художествено осветление на автентични
субтропични растения.
Надявам се покрай
иронията (и някои буквални истини) някой да схване, че ремонтът на един
булевард не включва само полагането на що-годе равен асфалт и боядисването му 3
месеца по-късно. Темата за велоалеите изобщо няма да я засягам. Адмирирам
опитите на цялото общество да обучи поколение магьосници на велосипеда, които
имат очи навсякъде.
Урок от Перущица
Не е ли странно един от градовете с най-много архитектурни паметници в региона да взема пример от градче, известно с пивкото си вино, хладкия климат и каналите, в които водата тече спокойно покрай улиците? Червената църква, която все още се извисява и вероятно ще го прави още дълго време, обаче трябва да е пример за хората, които решиха да се пошегуват и да скрият античните мозайки от Малката базилика под склад, който би изглеждал грозен и на Брезовско шосе. След 1 април не съм ходил до Малката базилика, дано са махнали термопанелите.
Червената църква беше
светлият лъч, който ми върна надеждата, че новата мода в реставрирането на
антични паметници не е неонови лампички, плексиглас и ламарини навсякъде.
Всъщност и модата в строителството като цяло. Църквата е обновена изключително
деликатно, като реставрираните участъци си личат ясно за тренираното око.
Достъпът до обекта, който се намира в полето, в подножието на Родопите, е от
светло дървено мостче, пътечката около църквата е от камъни, а дори в пейките
са вложени стил и нестандартна идея (може и да е крадена, не знам, но са
красиви и различни, и си пасват).
Сградата на
инфоцентъра на 50-ина метра преди църквата също се е лишила от лъскави дограми,
черни прозорци и хеликоптерна площадка на покрива. Всичко отново е в дърво,
пейките са подобни на тези до църквата като стил, но в по-тъмен цвят (като
цялата сграда), козирката е с открит бетон, а дограмата в тъмносив цвят почти
не се вижда и изобщо не се набива на очи.
За да не забравяме,
че сме в България, има и няколко неизбежни минуса. За хора, които отиват за
пръв път до църквата, е истинско приключение да я открият – табелите от пътя са
доста скромни, а паркирането е полузаконно в някакви канавки край шосето между
Перущица и Йоаким Груево. Следват 5-600 метра пеша по приятна пътечка покрай
някакъв канал до споменатия по-горе инфоцентър. Личното ми разследване установи
наличие на едва 3 кошчета за боклук в цялата зона, в която има десетки пейки.
Чакам момента, в който българската цивилизация ще се развие дотам, да разбере,
че обикновено когато хората стоят на пейка, се нуждаят от кошче за боклук в
съседство.
Колко е приятно да се
оплаквам от нещо толкова дребно като липса на кошчета за боклук при един
завършен обект... Най-сърдечно препоръчвам в предстоящите празници да посетите
Червената църква. Толкова е приятно, че хората се притесняват да стъпват по
тревата, по която всъщност ме увериха, че е позволено да се върви!
Облепят залата на Колодрума с прозорци с оранжево-сребрист или
нещо такова цвят
Понякога се чувствам много глупав, когато в общественото пространство се пускат готови идеи, обяснени в максимални подробности, без хората да имат шанс да ги видят, докато други, които дори не са одобрени на ЕСУТ-и висят по предизборни плакати с красиви рендери. Такава е ситуацията с оранжево-жълто-червено-сиво-сребристата облицовка на Колодрума. Няма как да коментираме нещо, което не сме видели. Единственото сигурно е, че строежът на залата напредва, вероятно до есента ще е затворена и ще се обзавежда и чак тогава ще разберем какво се има предвид под „цвят хамелеон“.
Похвално е от чисто
инфраструктурна гледна точка, че се инвестират пари в тази зала – 20 млн. лв.
тук са много по-полезни от 20 млн. лв. в петстотин седалки, заобиколени от
гипсокартон с нулеви акустични способности. Догодина, когато дойдат Джетро Тъл
(или, извинявам се, някоя хеви метъл рок банда, която пее за Властелина на
пръстените) и завали дъжд над Античния театър, вместо в Панаира, ще се
преместим в новата зала, където ще има трибуни, нормална сцена и по някакви
обещани някъде неща – подходяща акустика.
Проект за нова детска градина в район „Източен“
Едно нещо е трудно да се отрече на управниците в последните години – строят се детски градини. Пловдив обаче не отстъпва от архитектурните тенденции, които не са съвсем това, което се случва по света. Всичко се прави в толкова много цветове, че караш родителите да се чудят дали нямат флаш-бек от последния път, когато са пушили трева в училище. Напълно влизам в положението на някои архитекти, които в желанието си да бъдат оригинални, не успяват да се ограничават в 2-3 цвята, основни форми, материали или архитектурни стилове, които сляпо копират, но понякога просто е прекалено.
Безсмислено ми звучи
да си повтаряме, че най-добрите резултати се получават в отворено състезание и
открит архитектурен конкурс. Изглежда обаче е нужно, тъй като всичко се повтаря
постоянно и в архитектурно отношение от години не сме виждали нищо ново и в
крак с времето.
За да има нещо положително
за финал, ще кажем, че все пак изборът на кръглата форма е нестандартен, макар
и цветовете да са плашещи. И макар цветовете да са плашещи, са по-добре от
плътно тъмнорозово или прасковено, поради някаква странна причина любимият цвят
на всеки, който има пари да си санира апартамента.
Хубавата и лошата награда – „Пловдивски чинар“ и „Виенска
палма“
В края на всеки месец ще избираме един лош пример и един добър пример за пловдивското градоустройство. Лошият пример ще получава символична „Виенска палма“ – символ на отчаяния опит на някои хора да качат еклектиката на толкова високо чалга ниво, че дори не си заслужава да им се смееш. Вечната мечта на Пловдив е да бъде „Малката Виена“, с Главната във „виенски стил“. Всъщност най-добрите примери на архитектура, която има общо с Виена или немскоговорещите люде, са сгради, които никой не забелязва и дори наричат „развалина“, която разваля гледката към Римския стадион или нещо такова, но за това друг път. Неокласицизмът и необарокът са били вървежни по времето на златните години в музиката, но това не означава, че и архитектурата тогава е била най-качествена там. Защо палма? Защото палмите имат толкова общо с Пловдив, колкото и с Виена и защото палмите са най-лошото нещо, което се е случвало на Пловдив от времето на разширяването на „Шести септември“ и бутането на аптека „Марица“.
Добрата награда е
абсолютният контрапункт – ние не сме Виена, не бива и да бъдем. Това, към което
трябва да се стремим, е да бъдем Пловдив. Защо чинар? Защото това е дървото, с
което трябва да се припознава Пловдив. Защото двете най-красиви улици в града
са оградени от чинари. Защото чинарите са красиви и са естествени за града. И
са забравени от всички. Ако случайно някой от тях тръгне да вехне от студ,
никой няма да го увие в найлони. И нито един чинар няма собствена градинка с
бели камъни около себе си или собствено „архитектурно“ осветление.
Битката за априлската
Виенска палма е оспорвана между Малката базилика и Синдикалния дом. Все пак
базиликата още не е завършена (технически и Синдикалният дом не е, де...), така
че призът отива при (колкото и да ме боли да го наричам с официалното му име) –
Градския дом на културата. Сградата с красивото сграфито на Йоан Левиев,
обогатено с врата по средата.
Пловдивският чинар
безспорно трябва да получат младите (по възраст, а някои и само по дух)
пловдивски архитекти, както и останалите ентусиасти, които решиха да им помагат
във възстановяването на кино „Космос“. От една страна, инициативата да
защитаваш един красив архитектурен обект, истинско произведение на изкуството,
е похвална. По-важното обаче е това, че освен празни приказки и декларации,
когато се видя, че институциите предпочитат да редят лампички по Главната,
гилдията се хвана в ръце и сама тръгна да оправя това, което Преходът причини
на киното. И се надяваме да успее.
Очаквайте продължението на архитектурния обзор с мнение от
професионалист архитект по-късно през седмицата.
No comments:
Post a Comment