Пловдивски архитектурен март: Малко пролетни усмивки, и поредните скандали покрай ГДК

Преди година архитектурните обзори стартираха като крайно критична рубрика, която да се опитва да обясни защо алуминиевата дограма на старите къщи не е много готина и защо овощната проекция на „алуминиева дограма на стари къщи“ – палмички с лампички и бели камъчета навсякъде също не е готина. И някак си тогава не сме вярвали, че някой път ще напишем архитектурен обзор с толкова много положителни неща. Не само, защото палмите – очевидно несъздадени за нашите, дори топли, зими – увяхнаха и пожълтяха масово, а и заради съвсем обмислени и последователни решения – и от частен бизнес, и, о, чудо, от Община:

Пешеходният капан с павета

Почти няма нещо в първите две улички, които вече се оформиха като пешеходни с павета, което да не ни допада. Най-накрая историческа част на града има подходящия вид. Павета, които вероятно преди сто години са били там, си остават до къщите, които са били там преди сто години. 

За съжаление, много хора се радват на новите бетонови блокчета и осветление около Джумая джамия (и дизайнерско решение всичко графично да води към отводнителна шахта-компас), но уви – това идва от някакво ограничение у мисленето на хората, че настилката не носи своята памет.

Също както всеки елемент една сграда – със своите детайли, орнаменти, врата, дограма – е исторически ценна, така и самата настилка, и най-вече връзката ѝ със средата, е важна. Подменяйки настилката с бетоновите блокчета по Малката Главна например, се променя цялата представа и възприемане на историческите сгради, които са там от преди 80-100 години, за цялото пространство там.

За щастие в Капана се спасихме от това, и улиците изглеждат страхотно по този начин. Надяваме се да продължаваме в същия дух и до 3-4 години да видим Капана свободен от паркирали навсякъде автомобили. Естествено, за да не бъде всичко твърде хубаво, ще си имаме от онези фалшиви, имитиращи отдавна изоставен стил, несвързани по никакъв начин с Капана чугунени испански стълбове, но...

Велосипедните стоянки

Конкурсът за велосипедните стоянки е първото хубаво нещо, което се случва покрай проекта (макар и извън него) за транспорта на Пловдив. Изграждането на 48 км. велоалеи, несвързани една с друга и около половината от които в Тракия – вероятно единственият квартал в България, който не се нуждае и от 1 метър велоалеи, е страхотен пиар ход и хубав начин да се усвоят 3 млн. европари. Отбелязвам все пак, че това са слухове и картинки в удобни полу-общински медии, и ако някой някога все пак благоволи да ни покаже и изненада с истински проект за МРЕЖА от велоалеи, а не чертички из града, ще се извиним в последващ обзор.

Очевидно обаче този проект е и добър начин за „повличане на крак“ на хубави частни инициативи – велосипеди „Спринт“ и платформата за фестивали „Едно“ се обединиха с чудесната идея да се изградят 20 велостойки, извън проекта на общината, които да се направят след дизайнерски конкурс.

За хубавостта да има конкурси и дори конкретно конкурси за такива дребни неща като велостойки, пейки или кошчета в парка сме писали и преди – когато тогавашният дом на архитектурните обзори – сайтът „За Пловдив“ участва в организирането на конкурс за велостойка пред Мол Галерия (горе на снимката). Инициативата безспорно е добра, безспорно освен нещо красиво за града ни слага и на дизайн, и архитектурната карта на страната.

Дали велосипеди „Спринт“ – които участваха и дори наградиха победителя на конкурса миналата година и списание „Едно“, които помогнаха за разпространението на информацията, продължават идеята на Енергийна агенция – Пловдив, основен организатор тогава, можем само да гадаем, а и няма чак такова значение дали е така. Най-важното е в крайна сметка конкурсът да се случи и стойките да се изградят.

Най-хубавото, което засега изглежда леко утопично, е дизайнът на 20-те стойки победителки да се прехвърли и към останалите 600 (по медийни изявления) стойки, които ще се изградят по транспортния проект. 

Въздух пред кино Космос

Все още не е ясно какво се случва и какво ще се случва с кино „Космос“, макар и колективът да продължава да провежда редовни срещи. Без да има нещо официално за съобщаване там, все пак ще отбележим за съборения ресторант отпред. Надеждата да се бутнат и временните постройки между Гладстон и киното е по-утопична от това две детски колички да се разминат на Гребната, без някоя от тях да стъпи на т.нар. велоалея, но не пречи да си мечтаем, нали?

Все пак и само със съборения ресторант, въздухът пред киното вече е повече, и може да възприемем по-добре красивия архитектурен модернизъм (не, не е социалистическа архитектура. Продължавам да го чувам и ще продължавам да повтарям, че няма социалистическа архитектура, докато не спрат да го ползват хората, пък).

Пак за ГДК, Борис Христов, и паметници

Градският дом на културата постоянно е в устите на хората и на страниците на медиите. Колкото е активно на сцената, толкова е активно и около, пред, зад нея. Няма да обяснявам колко е лошо да се слага гипсокартон върху произведения на визуалното изкуство, надявам се тези, които мислят другояче не четат по принцип тук. Налага ми се обаче да споделя едно лично мнение относно завъртяните в медиите проекти за 100-годишнината на Борис Христов, като се надявам никои от иначе успешните и качествени творци да не се обидят.

Малко контекст – на първо време Борис Христов почти не е пял в България, за Пловдив да не говорим. И е малко самохвално да правим величави паметници точно на него – гений, който сме успяли да изгоним, и на когото кръщаваме най-малката зала с най-слаба акустика в света вероятно. Все едно габровци да вдигнат паметник на Кристо (каквато безумна идея имаше всъщност наскоро). Идеологията на паметника не трябва да е величествена, а по-скоро да показва нашия срам, че сме прогонили такава фигура от България (ако този срам съществува, обикновено се гордеем с великите българи в чужбина).

После: до момента се завъртяха две идеи - на Цвятко Сиромашки, и на Наско Хранов. Защо намирам и двете идеи за слаби мога да ви обясня накратко (с ясната идея, че ще има много обидени, ама който не може да приема критика, да не се захваща поначало с обществена дейност) – с това, че няма нужда да ви показвам визуализации, защото и двамата представят неща, които вече сме виждали, само че с друго "заглавие". 

Голямата глава на Борис Христов, която Цвятко Сиромашки е подготвил дори е без идея къде точно да се постави (?), страшно напомня за предните два по-сериозни паметника, идейни копия един на друг – на Люсиен Шевалас и на Йосиф Шнитер. Поне, за щастие, бюстът на Борис Христов не излиза от единия край на скала, от която изскачат също нотички да речем, по същия начин, по който от бюста на Шевалас излизат цветенца, а от този на Шнитер – къщички (на водещата снимка).

Естествено, Цвятко Сиромашки е доказал се в България и зад граница скулптор, не твърдя друго. Но е малко прекалено да търсиш сметка и да очакваш монопол над град, който ти казва „Изчакай, нека видим какви други проекти ще има“. Вярно е, че артистите имат високо самочувствие, но това е прекалено.

И малко по-късно се появи и проектът на Наско Хранов (на снимката малко по-горе). Доста по-семпъл, изобщо не толкова натрапчив над средата – пейка и пътечка с павенца. И отлети от чугун фрази. Симпатично и деликатно. И, общо взето, копие 1 към 1 на „Седмото тепе“, любимо наше място – преименуваната градинка зад Джумаята, която бе преобразена преди 4 години. Симпатична е, да. Но за 4 години толкова ли не са се появили нови идеи?

Ясно е, че щом сме решили да си кръстим тази сграда „Борис Христов“ на името на великия оперен певец, ще е хубаво да го почетем и с някакъв вид скулптурна композиция. Хубаво е обаче творците да се не плашат от конкуренция и да не си мислят, че са си извоювали по някаква причина монопол над изкуството в Пловдив.

Не искам да бъда разбран погрешно, затова ще се повторя. И двамата са чудесни творци и са правили качествени неща. Но скучността и повтаряемостта в изкуството, гарнирани с превисоко самочувствие са неща, които ме карат да се мръщя.